ГЕРОЯТ НА БЕЗКРАЙНИТЕ СНЕЖНИ ПОЛЯ

Юлия Велкова експерт-кинолог

СИБИРСКОТО ХЪСКИ
Героят на безкрайните снежни поля
ЮЛИЯ ВЕЛКОВА
Експерт на породата - кинолог
Статията е публикувана в списание
"Моят приятел кучето”
бр. Февруари-Март 1998/№2/035

Произходът на сибирското хъски и съвременните породи впрегатни кучета от Северна Азия, Северна Америка и Гренландия се корени в дълбока древност – в зората на каменния век, когато човекът започнал да използва огъня и да изработва груби изделия от камък и кост. Сибирското хъски е една от най-старите породи запазила се и до днес. Родината на тази порода е Сибир, по-точно Североизточен Сибир – басейна на р. Колима, където хъскито бело отглеждано от едно изолирано племе или палеоазиатска група – чукчи. Поради изолираността и суровия климат това племе запазва до началото на нашия век една цивилизация, характерна за каменния век. Чукчите са запазили дълго време своята политическа и културна самостоятелност – до създаването на СССР, който ги асимилира. Чукчите нямат писмена история, но гореспоменатото ни позволява да мислим, че тази порода се е запазила в чист вид незасегната от близо две хиляди години. Макар че не е познавал законит на гнетиката, тоз народ е притжавал селекционна система, толкова умел прилагана, че му е позволила да запази най-доброто то тази порода. Разрешавали са да се възпроизвеждат само най-добрите екземпляри, а тези, които били непригодни за работа или с лош характер, били отстранявани.

За чукчите кучетата били не само помощници в работата, но и тясно свързани с живота на семейството. Не случайно сибирското хъски за разлика от други впрегатни животни живеело в жилищата им, благодарение на което се е изградило неговото дружелюбие. Според митологията на чукчите кучетата стояли на входа на оня свят, за да посрещнат човека. От там идва и уважението, което те засвидетелстват на своите кучета. Кучето е било въплъщение на най-добрите качества притежавани от хората. То е било пазител на имота, впрегатно животно, ценен помощник в лова и придружител на децата. Тъй като до голяма степен хората зависели от своите кучета, те виждали в тях преди всичко своя собственост, която била дори наследствена. Кучетата били толкова важни за тях, че редките кучешки епидемии били истинска катастрофа за селата на чукчите. Тежки времена очаквали семейството ако не притежавало куче. Ако някой искал да си отмъсти някому за нанесена обида не можел да измисли нищо по-пакостно от това да убие кучетата му. Сибирското хъски било не само впрегатно куче, но и верен помощник в борбата за живот. В шейните впрягали различен брой кучета, обикновенно от 6 до 12 – обучавали по-бързите, по-схватливите и по-издържливи кучета и ги поставяли на чело на впряга. Избирали най-точно изпълнителните, доминиращите в йерархията на впряга и по-едрите, които да проправят пътя и да реагират на командите.

Различните северни народи впрягали по различен начин своите кучета – в колона, по двойки,ветрилообразно или по други комбинирани начини.

В края на XIX век и началото на XX век се появило ново поколениесмели полярни изследователи, които взели поука от жителите на полярните области и при опасните си експедиции използвали шейни теглени от кучета. Акива били норвежците Фритьоф Нансен и Роалд Амундсен, американците Робърт Пири, Фредерик Кук и други.Всички ескпедиции, които разчитали на понита и на силата и способностите на хората, завършвали с неуспех и дори с фатален край. Известно е прочутото състезание през 1911 г. до Южния полюс, в което норвежецът Р. Амундсен победил англичанина Робърт Скот. Скот използвал сибирски хъскита и с типичното си английско джентълменство, любов към животните и чувство за отговорност се опитвал да щади кучетата си, теглил от сутрин до вечер заедно с тях. Стигнал до Южния полюс с голямо закъснение след своя съперник и загинал при обратния път.Докато Амундсен прилагал към кучетата си суровите закони на ескимосите, когато кучетата преставали да му служат, той ги избивал. Тръгвайки към полюса с 52 кучета, той се завърнал с 11. Без угризения на съвестта той изяжда почти целия си впряг и това спасява живота му. И този безмилостен палач е същият, който писал в мемоарите си: “рядко можем да срещнем животно, което да изразява чувствата си по-добре от кучето.В очите му можете да откриете всичко: радост, тъга, признателност. Погрешно смятаме, че ние хората имаме монопола за изразяване на чувства. Загледайте се в очите на кучето: в тях ще откриете същите изражения каквито и в очите на човека. Изглежда кучетата притежават това, което ние наричаме душа.” Оказало се че само хъскито е толкова издържливо, за да понесе всички трудности на изключително суровия климат и да тегли натоварена шейна стотици мили по заснежените равнини.

Десет хиляди километра в полярната нощ изминава руска експедиция, екипирана според вековните традиции на жителите на северните райони, които обаче никога не са предприемали такива рисковани маратони. От Уелен до Мурманск кучета и хора издържат всички изпитания на природните стихии – снежни бури и виелици, студове до –50 градуса по Целзий и ураганни пориви на вятъра.Случвало се да изминат стотици километри, без да видят жива душа, шейните затъвали в пукнатини, понякога с дни не слагали залък в устата си.

Тежък бил животътна кучетата: краката им се наранявали, разтягали им се сухожилия, страдали от жажда, изтощение, някои се разболявали и умирали. Изгладнелите кучета, които оставали живи, трябвало да се задоволяват със символична доза храна, т.нар. пемикан, приготвен от сушено месо и мазнина. Нощем спели на вън на силния вятър и студ, така че буквално замръзвали в снега.при дадените условия тези полудиви животни били незаменими, а на неопитните изследователи било трудно да се справят с тях. Кучетата често ставали причина за безредици, биели се помежду си, не се подчинявали, заплитали се в каишите или се опитвали да се доберат до хранителните припаси. Много преди тези авантюристични експедиции се знаело, че кучетата за Севера са нещо като камилите за Юга. Тамошното население ги използвало дори за пренасяне на поща на големи разстояния.

Треската за злато в началото на века в Аляска допринася за развитието на отношенията между Сибир и Северноамериканския континент. По Юкон се стичат хиляди търсачи на ценния метал и доброто куче неочаквано стига цената на златото. През 1903 г. излиза книгата на Джек Лондон “Дивото Зове” и това куче се издига до създание с митична величина.

Първите сибирски хъскита били пренесени в Америка от търговеца на кожи Уилиям Гусак. През безкрайните северни зими златотърсачите, които имали повече време и пари, започнали да организират състезания между своите кучешки впрягове. По време на едно надбягване изключителните хъскита направили огромно впечатление на богатия Фокс Рамзи, който след това наема кораб и внася още 70 кучета с цел да участва в голямото надбягване в Аляска. През 1910 г. в това най-известно в Аляска надбягване, станало традиционно , Рамзи пуска да се състезават 3 негови впряга със сибирски хъскита. Единият от тях управляван от Джон Джонсън отнесъл наградата, другите два се класирали съответно на 2-ро и 4-то място, за всеобщо учудване на залагащите, които смятали тези кучета за много малки и леки, за да мерят сили с мощните местни породи. Демонстрирайки извънредната си бързина, съчетана с тяхната издържливост сибирските хъскита печелят с Джонсън пак през 1914, 1915, 1916 и през 1917 година с Леонард Сепала, смятан за един от най-големите водачи на впрегатни кучета. Сепала трябва да се смята за личност от първа величина в историята на породата и славните и клонове Чинук, Монаднок и Иглу Пак.



През Януари 1925 г. сибирското хъски придобило още по-голяма слава и известност след легендарното препускане за серум до град Ном, Аляска, с лекарства, които трябвало да спасят живота на много хора. В историята това събитие е известно като “дългото препускане за серум”. Затрупаният от сняг град ом бил обхванат от масова дифтеритна епидемия. Затова Сепала бил избран да тръгне на юг към Нулато и да донесе серума с лекарствата необходими за спасяването на болните. За тази цел той използвал своите сибирски хъскита и най-доброто си куче водач Того, с което стават герои на един от етапите. Най прославеното куче водач било Балто, което тогава било смятано за куче от втора категория и било включено в по-бавен впряг. Начело на групата кучета, които в страхотна буря преодоляли последните километри до града , по странно стечение на обстоятелстватабил Балто, заето от Г. Касон от кучетата на Сепала. На него като финиширащ водач се паднал най-големият дял от славата. Негова статуя е издигната в Централния парк в Ню Йорк, за да се отдадат по този начин почести на всички впрегатни кучета. На това забележително събитие днес се посвещават най-дългите надбягвания на кучета с шейни в света – от Анкоридж до Ном през цяла Аляска – над 1900 км.

Сепала отива в Нова Англия , където поставя началото на породата, след като многократно със своя впряг отнася множество награди в надбягвания. Внос на кучета от Сибир на няколко пъти се осъществява от Свенсън, който поддържал добри отношения с чукчите и в качеството си на отличен познавач на впрегатни кучета успява да избере отлични екземпляри.

По това време в СССР породата не била популярна и оставала в сянка. По-голямо внимание се обръщало на ловните руски лайки, които тогава придобили популярност. Американците били въодушевени от сибирското хъски и му обърнали заслуженото внимание. Американският Кенъл Клуб признава породата през 1930 г. и изработва официален стандарт. Американският клуб на породата бива създаден през 1938 г. Произходът на думата “хъски” идва от американците, които наричали така презрително ескимосите.

Постепенно породата придобива популярност в Европа. В Франция първите кучета са внесени през 1970 г. от пилоти и стюардеси, които са имали възможност да се запознаят с тадзи удивителна порода по време на пътуванията си до Северна Америка и Канада. Успехът с който са ползва породата идва не само благодарение на екстериора и изложбите, организирани от любителите, но и отмного млади хора – спортисти, запалени по състезания с впрягове – дисциплина, в която най-вече се проявява сибирското хъски. До 1932 г. в Олимпийските игри дори влизали надбягвания с кучешки впрягове и хъскитата винаги впечатлявали хората със своята издържливост, бързина,красота и хармония на движенията.

След като Л. Сепала продал някои от легендарните си хъскита, започнал продължаващия се и до днес разцвет в развъждането на породата, като някои екземпляри водят началото сии до днес именно от тези кучета.

Поради способността му за обучение и изключителната му приспособимост към всякакви условия на живот сибирското хъски е идеалин придружител, но никога не трябва да се забравя, че става дума за работно куче, което не е свикнало да стои на заден план и да мързелува.

ПРЕПОРЪКА КЪМ ТЕЗИ, КОИТО ЖЕЛАЯТ ДА СИ ВЗЕМАТ СИБИРСКО ХЪСКИ

Сибирското хъски притежава интелигентност над средната и независим ум, който може да ни изненада. То има върховна нужда да тича. Неговата структура и енергия му позволяват да прави скокове и да развива учудващо големи скорости. За съжаление това може да го отведе до някое шосе пред преминаваща кола. И тъй като подчинението и послушанието не са неговото амплоа, за собствената му сигурност и за сигурността на другите то не трябва да се оставя свободно. Много часове всекидневна тренировка и разходка дори с нормална походка са му абсолютно необходими, като идеалният вариант е тренировка във впряг или карт за безснежните райони. Буйно по природа, хъскитотрябва да бъде разхождано, тренирано и обучавано предимно на повод. Ако смятате, че едно куче трябвада се подчинява на поглед или закана с пръст, или че трябва да върви по стъпките ви, и че е по-жестоко да го държите завързано, отколкото да го оставите на естествения му инстинкт и да го видите в беда или може би прегазено, тогава може би си струва да изберете някоя друга порода, а не сибирско хъски.