ОМЕРТА - КОДЕКС ЗА МЪЛЧАНИЕ НА РАЗВЪДЧИЦИТЕ
Какво е общото между болшинството съвременни развъдчици и мафията? Странен въпрос ще кажете вие. За съжаление това е напълно обективна реалност. Отговорът се заключава в това, че Педжет, известен генетик го нарича “кодекс за мълчание” на развъдчиците или “омерта” както е прието в Коза Ностра. Двете понятия означават гробно мълчание. Когато става дума за престъпници, причините за тяхната конспирация са напълно разбираеми, но защо развъдчиците спазват “омертата”?
Най-разпространената причина за това
е, че развъдчиците не желаят да споделят генетична информация, поради
страх да не станат обект на “лов на вещици”. Въпреки, че на практика е
много по-сложно. Всичко започва с човешкото желание за притежаване на
най-доброто. Помните ли манталитета “бъди не по-зле от другите”? Всички
искат да имат най-доброто и да бъдат обект на похвали. Повечето хора
трудно признават, че това, което им принадлежи или е създадено от тях
има недостатъци. Освен това, не на последно място роля играят и
огромните финансови и емоционални инвестиции, които влагат в своите
кучета. Признанието за това, че производителят или производителката,
които развъдчиците така старателно са подбирали могат да се окажат с
генетични дефекти е ужасно, а много хора дори не допускат мисли за това,
че техните кучета могат да имат дефектни гени. Страхът от прикачването
на етикет “лош развъдчик” се явява причина за това, че развъдчиците се
придържат към този прословут “кодекс за мълчание”.
Още по-пагубно от кодекса за мълчание е нежеланието да се замислят за това, че дефектните гени могат да се окажат в рамките на развъдната програма и да се съхранят в продължение на поколения, невидимо да се затвърдят чрез различни кръвни линии, преди да се проявят. Възможно ли е, външно здрави кучета да разпространяват опасни, понякога дори летални гени в популацията на породата до тогава, докато двама здрави носителя на дефектни гени не произведат болно потомство?
Разбира се, че е възможно и времето, и генетиката показват, как се случва това.
Казано просто, развъдчиците не могат да видят дефектните гени и веднъж като не ги виждат приемат, че ги няма. Затова, следвайки тази логика, всички нетествани кучета трябва да бъдат абсолютно толкова здрави отвътре, колкото са красиви отвън. Ако тази логика е истина! За съжаление, по-голямо внимание се обръща на анатомичната и повърхностна красота просто, защото е по-лесно да се види, признае и получи. И затова не трябват “ненужни” финансови разходи. Не ви трябва да плащате за рентгенови снимки, кръвни изследвания или консултации със специалисти, за да оцените доколко вашето куче отговаря физически на стандарта. Реалната опасност не идва от тестваните кучета, а от тези развъдчици, които заравят глава в пясъка и отказват да повярват, че техните кучета могат да бъдат несъвършени. Ние можем да започнем напрегнато да се отнасяме към това, което не скриваме, но това, което остава скрито може да носи заплаха за бъдещето. И тук “омерта”, или кодекса за мълчание става напълно очевиден. Такива развъдчици не само бързо заемат позиция, че техните кучета не са засегнати от дефектни гени, анатомични нарушения или проблеми с темперамента, но те още считат, че нито едно куче, което е попаднало в тяхната развъдна програма, не може да бъде носител на нещо лошо. Те “развъждат само най-доброто” и разбира се това най-добро трябва да бъде безупречно.
Сега следва най-големия престъпен акт. Такива развъдчици много често имат изложбени успехи; всички считат, че техните кучета са най-добри – те побеждават, заемат призови места, получават титли, което доказва тяхната ценност! По силата на техните изложбени успехи тях ги възприемат като авторитети в породата. Хората, които са начинаещи се обръщат към тях за съвети и информация. А информацията, която тези начинаещи получават се заключава в това, че кучетата нямат никакви генетични проблеми и “няма нужда се се правят тези скъпи тестове, ако всички кучета са здрави”. Но още по-разрушително за породата се явява това, че такъв подход на развъдчиците става преобладаващ. Начинаещите виждат изложбените успехи на кучетата на тези развъдчици и ги купуват (дори не обръщайки внимание на това, че само някои от тях, ако изобщо има такива, са преминали макар и най-простите тестове за анатомични нарушения, отклонения в здравето и дефектни гени). По натам тези начинаещи правят финансови и емоционални инвестиции в тези кучета, които трябва да оправдаят, откъдето и започва такова отношение с напълно предсказуеми последствия. Скоро, понеже тези развъдчици се явяват “сила” в породата (съдии, хора, които се канят за провеждане на семинари, развъдчици, диктуващи цените на кученцата и връзките, побеждаващи на изложби развъдчици), те използват тази “сила” за разпространението на тезата за това, че е неетично да се обсъждат каквито и да било дефекти, били те проблеми със здравето или характера, кучета, които се срещат в родословията на техните кучета или потомства от тези кучета. Много често може да се чуе такава фраза: “Аз не трябва нищо да казвам, ако искам да печеля” или “има три линии с епилепсия (или патология на сърцето, или очите, или каквъто и да е друг проблем), но не ви е нужно да знаете за това”. Разбира се, че ни е нужно да знаем за това, иначе как ще можем да вземаме осъзнати и обосновани решения за това, какви кучета най-добре ще подхождат на нашите, ако не ни вълнува само външната красота, но и скритата генетика, която също се опитваме да подобрим? А какво може да се каже за развъдчиците, които открито обсъждат дефекти, открити в техните собствени кучета? За съжаление, много често им се прикачва етикет “лоши развъдчици”, защото техните кучета страдат от определени дефекти. Тях ги избягват, за тях говорят с шепот и насмешка. Самият факт, че тези развъдчици се стремят открито да споделят знанията си и тестват своите кучета, ги прави обект на “лов на вещици” от страна на хора, които са по-обезпечени, разнодушни, егоистични, безгрижни по отношение на бъдещето до толкова, че дори не тестват своите кучета и им липсва смелост честно да ги обсъждат. Вместо това, да се аплодират развъдчиците, които споделят информация, тях ги избягват и преследват. В резултат на това и от силата на човешкото желание да бъде част от група, а не извън нея, развъдчиците започват да правят това, което им се получава най-добре – да пазят мълчание и лъжат или отказват да признаят това, което те знаят.
Тъй като все повече и повече начинаещи се присъединяват към породата и неопитни развъдчици и експоненти започват да участват в изложби, запознавайки се с изкуството на развъждането, те се обръщат към печелившите развъдчици, отъждествявайки изложбените победи с прекрасното качество на кучетата. Затова развъдчиците не искат нещо лошо за техните кучета да стане обществено достояние, закрепвайки мислите за съвършенството на своите кучета и увеличаване на финансовите и емоционалните инвестиции за поддържането на тази теория. Победите на изложбения ринг нямат нищо общо с генетичното здраве. Разбира се, някои кучета-победители се явяват в по-малка степен носители на генетични нарушения, а в някои случаи и сами имат такива нарушения. И въпреки генетичното нарушение само по себе си, в зависимост разбира се от типа и тежестта му, не трябва да се изключва кучето от генофонда, но е съвършено необходимо хората да знаят за проблемните места и да могат обосновано и обмислено да подходят към развъждане. Най-малкото кучетата, с които се заплождат другите кучета, трябва да бъдат тествани и тяхното минало трябва да бъде старателно анализирано, за да се понижи вероятността за нови кучета носители или поразени от дефекти. И понеже победителите не искат да им се прикачва етикет на “лоши развъдчици” и да престанат да ги хвалят като най-добрите (а също и да понесат възможни финансови загуби от падането на цените на кученцата и връзките), кодекса на мълчанието още повече се ожесточава.
Начинаещите, понеже искат да бъдат приети в съобществото избягват разговори за производителите даващи проблемни кученца, било то проблеми в анатомията, здравето или характера. Освен това, те вече са вложили определени финансови и емоционални инвестиции като допълнение на техния стремеж да бъдат приети в “клуба на победителите”. Те може би дори са осъзнали наличието на определени проблеми в някои от линиите в родословията на кучетата им, но отказват да признаят това и го пазят в тайна от страх да не бъдат заклеймени.
Много често развъдчиците не признават открито наличието на проблем, опитват се да разредят възможността от появата на дефекти по пътя на аутбридинга със съвършено други линии. Д-р Джеролд Бел, известен генетик, коментира така такъв подход: “Повторяемия аутбридинг в опита да се разредят определени рецесивни гени не е най-добрия начин да се избавим от наследствените нарушения. Рецесивните гени не трябва да се разреждат; те или съществуват или не. Носителите, получени в резултат на аутбридинг се размножават и по-нататък разпространяват дефектни гени в генофонда на популацията. Ако е известно, че кучето е носител или има голям риск да бъде носител по резултатите от анализа на родословието, то следва да се изключи от развъждане и да се замени с едно или две негови качествени деца. Тези деца трябва да се развъдят и заменят с вече техни качествени деца с надеждата да се избавим от дефектните гени”.
За съжаление отказът да се признаят дефекти или да се правят тестове няма да ги накара да изчезнат. Това, което ние не виждаме, оказва огромно влияние на породата и ако продължават да се развъждат тези носители на дефектни гени, това ще позволи на тези гени само да се закрепят в генофонда на породата. Тези развъдчици, които с всички сили се стараят да развъждат здрави кучета и използват всички научни достижения в тази област, за да обезпечат генетичното здраве, започват да ги отбягват поради стремежа им, които би трябвало да се аплодира; усилията, които те правят, в най-добрия случай се омаловажават, а много често се възприемат като “ненужни” и “паникьорски”. В резултат на това такива развъдчици работят сами и извън пределите на техния развъдник техните усилия имат малко въздействие върху породата като цяло.
Омертата може да се разбие само от хора с кураж, убедени в това, че от това породата ще стане по-силна и здрава. Вместо да се устойва лов на вещици по отношение на тези, които ги боли сърцето за всички тези проблеми, всички породни клубове във всички страни трябва да приветстват и поддържат тези, които имат смелост и решимост да говорят открито. Освен награда за развъдчиците имащи големи изложбени успехи, трябва да се присъждат награди и на тези които работят неуморно за усъвършенстването на породата. Красотата и ефективността не подобряват породата; много по-важни са генетичното здраве и способността да се живее дълъг здрав живот, но това е много по-трудно да се направи.
Стойността на генетичните тестове не е толкова висока, ако се оценят последствията от отказа да се правят такива тестове. Попитайте кой да е знаещ развъдчик, с порода при която има сърдечни патологии, нарушения в кръвта, проблеми с очите или тазобедрените стави, винят ли те недалновидността и отказа на развъдчиците от миналите години да влагат пари в порода с практически непреодолими проблеми и отговора ще бъде напълно предксазуем. Във Великобритания е възможно да се проведат сертифицирани тестове на тазобедрените стави, лактите, очите, сърцето, кръвта, имунни нарушения например за 295 фунта стерлинги (в САЩ малко по-евтино); това е по-малко от стойността на кученце или стойността на заплождане. Могат да се направят по-малко тестове, но на каква цена това ще се измери в бъдеще? В бъдеще породата ще страда от сърдечни патологии само защото простият тест на стойност 7,50 паунда (прави се в една от сърдечните клиники, спонсорирани от породата, в дадения случай боксери) се е оказал не толкова важен? След няколко години породата ще се мъчи над изкореняването на слепотата само защото тестването на очите за 16 паунда (провежда се ежемесечно в една от многочислените очни клиники или дори безплатно, ако това се направи на изложбата Crufts в клиника, която те организират всяка година) се е считало за необосновано? Потомците на днешните кучета ще страдат от болести в тазобедрените и/или лакътните стави, защото представителите на породата са се движели прекрасно на изложби и не изглеждали страдащи при оглед с невъоръжено око. (Рентгена за оценка на тазобедрените и лакътни стави се явяват най-скъпите тестове и съставляват примерно 110 паунда за тазобедрените стави, плюс още 80 паунда – за лакътните, ако се правят едновременно с тазобедрените; за съжаление, за оценка на състоянието на лактите трябват 6 различни снимки, и този тест е толкова скъп, поради необходимостта от голямо количество плаки). Проверката за такива неща като болест на фон Вилебранд (VWD) и тироидни тестове (на имунната система) могат да бъдат сравнително не много скъпи, 30 и 50 паунда съответствено. Разбира се, тестването за тези генетични нарушения не гарантира това, че тези проблеми няма да възникнат при последващо развъждане, но това значително понижава вероятността от възникването на тези проблеми, а това вече е добро начало.
Ако развъдчика не може да представи доказателства във вид на ветеринарни сертификати или справки за това, че са проведени генетични тестове, купувачът трябва да осъзнава, че купува куче на свой собствен риск! Развъдчиците могат да казват, че техните кучета никога не са куцали или, че няма необходимост да правят каквито и да било тестове, защото породата е здрава. Някои дори казват, че техните ветеринари не съветват да се правят генетични тестове, защото в това няма смисъл. Такива заявления са безотговорни. Още веднъж, гените са невидими и носителите на дефектни гени могат да изглеждат напълно здрави. Само с помощта на тестове можем да узнаем имат ли нежелани гени нашите кучета или не, и само тогава честно да оценим родословията на кучетата и да осъзнаем потенциала им за носителство.
Какво можем да направим, за да се наруши убийствения кодекс на мълчанието? Най-главното, ако не всички, то някои породни клубве имат етичен кодекс, които изисква от развъдчиците да развъждат здрави кучета. Едно от местата, от които може да се започне са клубовете. Вместо това да бъдат социални институти от типа “добри стари приятели”, тези организации трябва да започнат да преследват напълно реална цел - да защитят бъдещето на породата, чрез изисквания и задължително провеждане на генетични тестове преди развъждане. Много по-сериозно, от заплождане на 16 месечна женска е заплождане без да се взимат предвид всички възможни предпазни мерки, където генетиното здраве е приоритет. Все още в много клубове “лошите развъдчици” се определят според възрастта, на която започват да развъждат кучетата си или честотата на заплождането им, а съвсем не по тези критерии, които се явяват задължителни доказателства за здраве. Ако се вземет под внимание изложбените успехи – колко клуба избират “развъдчик на годината” по количеството на потомците, които побеждават? Има ли такива клубове, които в действителност изискват развъдчика също така да докаже, че прави всичко възможно, за да обезпечи бъдещето на породата?
Ние можем да нарушим мълчанието, поощрявайки тези, които имат смелост и решимост да говорят за проблемите, да споделят успехите и знанията, вместо да ги отлъчваме. Мълчанието ще бъде нарушено ако всеки купувач на кученце или собственик на женска, отиващ на заплождане, изисква документи, свидетелстващи за провеждането на генетични тестове. Мълчанието ще бъде нарушено, когато ние разберем, че не е достатъчно да се развъждат кучета-победители или да се държат високи цени на кученцата или да имаме мъжко куче производител, което ще се използва петдесет, шестдесет, сто пъти; ние трябва да върнем обратно страстта, с която за първи път сме влезли в породата и настойчиво и упорито да работим с цел в бъдеще количеството на наследствените заболявания да намалява с всяка година.
Ако познавате такива, които развъждат кучета без тестове, запитайте се защо – това може ли да е липса на смелост да открият носители сред своите разплодници? Може ли да е страх от финансови загуби ако направят тестове? Или те действително считат, че техните кучета са безупречни? Или се страхуват да загубят статуса си на “топ-развъдчици”, ако признаят наличието на проблеми над които трябва да работят? Или се страхуват, че ще стане трудно да се развъдят красиви и здрави кучета? Или са загубили любовта, с която са обичали породата в началото на своя път към изложбените успехи? Или, което е тъжно, защото наистина не ги е грижа за това, което те в действителност не виждат?
Разработването на програма за развъждане с използване на научни методи и тестове е трудно и изисква голяма смелост, но надеждата за по-добро бъдеще трябва да ни води към това задължение. Ключът е да сме способни да работим заедно, без да се страхуваме от шушукане или мълчание. Омерта, Кодекса за мълчание може да се разруши ако повечето от нас решат, че вече няма да толерираме мълчанието.
Сиера Милтон, развъдник за курцхаари “Stormsong”
Източник: http://www.caninechronicle.com/features/misc/milton_404.html
Превод: Елена Нейчева, собственик на развъдник “Spotmaniac”, България
Още по-пагубно от кодекса за мълчание е нежеланието да се замислят за това, че дефектните гени могат да се окажат в рамките на развъдната програма и да се съхранят в продължение на поколения, невидимо да се затвърдят чрез различни кръвни линии, преди да се проявят. Възможно ли е, външно здрави кучета да разпространяват опасни, понякога дори летални гени в популацията на породата до тогава, докато двама здрави носителя на дефектни гени не произведат болно потомство?
Разбира се, че е възможно и времето, и генетиката показват, как се случва това.
Казано просто, развъдчиците не могат да видят дефектните гени и веднъж като не ги виждат приемат, че ги няма. Затова, следвайки тази логика, всички нетествани кучета трябва да бъдат абсолютно толкова здрави отвътре, колкото са красиви отвън. Ако тази логика е истина! За съжаление, по-голямо внимание се обръща на анатомичната и повърхностна красота просто, защото е по-лесно да се види, признае и получи. И затова не трябват “ненужни” финансови разходи. Не ви трябва да плащате за рентгенови снимки, кръвни изследвания или консултации със специалисти, за да оцените доколко вашето куче отговаря физически на стандарта. Реалната опасност не идва от тестваните кучета, а от тези развъдчици, които заравят глава в пясъка и отказват да повярват, че техните кучета могат да бъдат несъвършени. Ние можем да започнем напрегнато да се отнасяме към това, което не скриваме, но това, което остава скрито може да носи заплаха за бъдещето. И тук “омерта”, или кодекса за мълчание става напълно очевиден. Такива развъдчици не само бързо заемат позиция, че техните кучета не са засегнати от дефектни гени, анатомични нарушения или проблеми с темперамента, но те още считат, че нито едно куче, което е попаднало в тяхната развъдна програма, не може да бъде носител на нещо лошо. Те “развъждат само най-доброто” и разбира се това най-добро трябва да бъде безупречно.
Сега следва най-големия престъпен акт. Такива развъдчици много често имат изложбени успехи; всички считат, че техните кучета са най-добри – те побеждават, заемат призови места, получават титли, което доказва тяхната ценност! По силата на техните изложбени успехи тях ги възприемат като авторитети в породата. Хората, които са начинаещи се обръщат към тях за съвети и информация. А информацията, която тези начинаещи получават се заключава в това, че кучетата нямат никакви генетични проблеми и “няма нужда се се правят тези скъпи тестове, ако всички кучета са здрави”. Но още по-разрушително за породата се явява това, че такъв подход на развъдчиците става преобладаващ. Начинаещите виждат изложбените успехи на кучетата на тези развъдчици и ги купуват (дори не обръщайки внимание на това, че само някои от тях, ако изобщо има такива, са преминали макар и най-простите тестове за анатомични нарушения, отклонения в здравето и дефектни гени). По натам тези начинаещи правят финансови и емоционални инвестиции в тези кучета, които трябва да оправдаят, откъдето и започва такова отношение с напълно предсказуеми последствия. Скоро, понеже тези развъдчици се явяват “сила” в породата (съдии, хора, които се канят за провеждане на семинари, развъдчици, диктуващи цените на кученцата и връзките, побеждаващи на изложби развъдчици), те използват тази “сила” за разпространението на тезата за това, че е неетично да се обсъждат каквито и да било дефекти, били те проблеми със здравето или характера, кучета, които се срещат в родословията на техните кучета или потомства от тези кучета. Много често може да се чуе такава фраза: “Аз не трябва нищо да казвам, ако искам да печеля” или “има три линии с епилепсия (или патология на сърцето, или очите, или каквъто и да е друг проблем), но не ви е нужно да знаете за това”. Разбира се, че ни е нужно да знаем за това, иначе как ще можем да вземаме осъзнати и обосновани решения за това, какви кучета най-добре ще подхождат на нашите, ако не ни вълнува само външната красота, но и скритата генетика, която също се опитваме да подобрим? А какво може да се каже за развъдчиците, които открито обсъждат дефекти, открити в техните собствени кучета? За съжаление, много често им се прикачва етикет “лоши развъдчици”, защото техните кучета страдат от определени дефекти. Тях ги избягват, за тях говорят с шепот и насмешка. Самият факт, че тези развъдчици се стремят открито да споделят знанията си и тестват своите кучета, ги прави обект на “лов на вещици” от страна на хора, които са по-обезпечени, разнодушни, егоистични, безгрижни по отношение на бъдещето до толкова, че дори не тестват своите кучета и им липсва смелост честно да ги обсъждат. Вместо това, да се аплодират развъдчиците, които споделят информация, тях ги избягват и преследват. В резултат на това и от силата на човешкото желание да бъде част от група, а не извън нея, развъдчиците започват да правят това, което им се получава най-добре – да пазят мълчание и лъжат или отказват да признаят това, което те знаят.
Тъй като все повече и повече начинаещи се присъединяват към породата и неопитни развъдчици и експоненти започват да участват в изложби, запознавайки се с изкуството на развъждането, те се обръщат към печелившите развъдчици, отъждествявайки изложбените победи с прекрасното качество на кучетата. Затова развъдчиците не искат нещо лошо за техните кучета да стане обществено достояние, закрепвайки мислите за съвършенството на своите кучета и увеличаване на финансовите и емоционалните инвестиции за поддържането на тази теория. Победите на изложбения ринг нямат нищо общо с генетичното здраве. Разбира се, някои кучета-победители се явяват в по-малка степен носители на генетични нарушения, а в някои случаи и сами имат такива нарушения. И въпреки генетичното нарушение само по себе си, в зависимост разбира се от типа и тежестта му, не трябва да се изключва кучето от генофонда, но е съвършено необходимо хората да знаят за проблемните места и да могат обосновано и обмислено да подходят към развъждане. Най-малкото кучетата, с които се заплождат другите кучета, трябва да бъдат тествани и тяхното минало трябва да бъде старателно анализирано, за да се понижи вероятността за нови кучета носители или поразени от дефекти. И понеже победителите не искат да им се прикачва етикет на “лоши развъдчици” и да престанат да ги хвалят като най-добрите (а също и да понесат възможни финансови загуби от падането на цените на кученцата и връзките), кодекса на мълчанието още повече се ожесточава.
Начинаещите, понеже искат да бъдат приети в съобществото избягват разговори за производителите даващи проблемни кученца, било то проблеми в анатомията, здравето или характера. Освен това, те вече са вложили определени финансови и емоционални инвестиции като допълнение на техния стремеж да бъдат приети в “клуба на победителите”. Те може би дори са осъзнали наличието на определени проблеми в някои от линиите в родословията на кучетата им, но отказват да признаят това и го пазят в тайна от страх да не бъдат заклеймени.
Много често развъдчиците не признават открито наличието на проблем, опитват се да разредят възможността от появата на дефекти по пътя на аутбридинга със съвършено други линии. Д-р Джеролд Бел, известен генетик, коментира така такъв подход: “Повторяемия аутбридинг в опита да се разредят определени рецесивни гени не е най-добрия начин да се избавим от наследствените нарушения. Рецесивните гени не трябва да се разреждат; те или съществуват или не. Носителите, получени в резултат на аутбридинг се размножават и по-нататък разпространяват дефектни гени в генофонда на популацията. Ако е известно, че кучето е носител или има голям риск да бъде носител по резултатите от анализа на родословието, то следва да се изключи от развъждане и да се замени с едно или две негови качествени деца. Тези деца трябва да се развъдят и заменят с вече техни качествени деца с надеждата да се избавим от дефектните гени”.
За съжаление отказът да се признаят дефекти или да се правят тестове няма да ги накара да изчезнат. Това, което ние не виждаме, оказва огромно влияние на породата и ако продължават да се развъждат тези носители на дефектни гени, това ще позволи на тези гени само да се закрепят в генофонда на породата. Тези развъдчици, които с всички сили се стараят да развъждат здрави кучета и използват всички научни достижения в тази област, за да обезпечат генетичното здраве, започват да ги отбягват поради стремежа им, които би трябвало да се аплодира; усилията, които те правят, в най-добрия случай се омаловажават, а много често се възприемат като “ненужни” и “паникьорски”. В резултат на това такива развъдчици работят сами и извън пределите на техния развъдник техните усилия имат малко въздействие върху породата като цяло.
Омертата може да се разбие само от хора с кураж, убедени в това, че от това породата ще стане по-силна и здрава. Вместо да се устойва лов на вещици по отношение на тези, които ги боли сърцето за всички тези проблеми, всички породни клубове във всички страни трябва да приветстват и поддържат тези, които имат смелост и решимост да говорят открито. Освен награда за развъдчиците имащи големи изложбени успехи, трябва да се присъждат награди и на тези които работят неуморно за усъвършенстването на породата. Красотата и ефективността не подобряват породата; много по-важни са генетичното здраве и способността да се живее дълъг здрав живот, но това е много по-трудно да се направи.
Стойността на генетичните тестове не е толкова висока, ако се оценят последствията от отказа да се правят такива тестове. Попитайте кой да е знаещ развъдчик, с порода при която има сърдечни патологии, нарушения в кръвта, проблеми с очите или тазобедрените стави, винят ли те недалновидността и отказа на развъдчиците от миналите години да влагат пари в порода с практически непреодолими проблеми и отговора ще бъде напълно предксазуем. Във Великобритания е възможно да се проведат сертифицирани тестове на тазобедрените стави, лактите, очите, сърцето, кръвта, имунни нарушения например за 295 фунта стерлинги (в САЩ малко по-евтино); това е по-малко от стойността на кученце или стойността на заплождане. Могат да се направят по-малко тестове, но на каква цена това ще се измери в бъдеще? В бъдеще породата ще страда от сърдечни патологии само защото простият тест на стойност 7,50 паунда (прави се в една от сърдечните клиники, спонсорирани от породата, в дадения случай боксери) се е оказал не толкова важен? След няколко години породата ще се мъчи над изкореняването на слепотата само защото тестването на очите за 16 паунда (провежда се ежемесечно в една от многочислените очни клиники или дори безплатно, ако това се направи на изложбата Crufts в клиника, която те организират всяка година) се е считало за необосновано? Потомците на днешните кучета ще страдат от болести в тазобедрените и/или лакътните стави, защото представителите на породата са се движели прекрасно на изложби и не изглеждали страдащи при оглед с невъоръжено око. (Рентгена за оценка на тазобедрените и лакътни стави се явяват най-скъпите тестове и съставляват примерно 110 паунда за тазобедрените стави, плюс още 80 паунда – за лакътните, ако се правят едновременно с тазобедрените; за съжаление, за оценка на състоянието на лактите трябват 6 различни снимки, и този тест е толкова скъп, поради необходимостта от голямо количество плаки). Проверката за такива неща като болест на фон Вилебранд (VWD) и тироидни тестове (на имунната система) могат да бъдат сравнително не много скъпи, 30 и 50 паунда съответствено. Разбира се, тестването за тези генетични нарушения не гарантира това, че тези проблеми няма да възникнат при последващо развъждане, но това значително понижава вероятността от възникването на тези проблеми, а това вече е добро начало.
Ако развъдчика не може да представи доказателства във вид на ветеринарни сертификати или справки за това, че са проведени генетични тестове, купувачът трябва да осъзнава, че купува куче на свой собствен риск! Развъдчиците могат да казват, че техните кучета никога не са куцали или, че няма необходимост да правят каквито и да било тестове, защото породата е здрава. Някои дори казват, че техните ветеринари не съветват да се правят генетични тестове, защото в това няма смисъл. Такива заявления са безотговорни. Още веднъж, гените са невидими и носителите на дефектни гени могат да изглеждат напълно здрави. Само с помощта на тестове можем да узнаем имат ли нежелани гени нашите кучета или не, и само тогава честно да оценим родословията на кучетата и да осъзнаем потенциала им за носителство.
Какво можем да направим, за да се наруши убийствения кодекс на мълчанието? Най-главното, ако не всички, то някои породни клубве имат етичен кодекс, които изисква от развъдчиците да развъждат здрави кучета. Едно от местата, от които може да се започне са клубовете. Вместо това да бъдат социални институти от типа “добри стари приятели”, тези организации трябва да започнат да преследват напълно реална цел - да защитят бъдещето на породата, чрез изисквания и задължително провеждане на генетични тестове преди развъждане. Много по-сериозно, от заплождане на 16 месечна женска е заплождане без да се взимат предвид всички възможни предпазни мерки, където генетиното здраве е приоритет. Все още в много клубове “лошите развъдчици” се определят според възрастта, на която започват да развъждат кучетата си или честотата на заплождането им, а съвсем не по тези критерии, които се явяват задължителни доказателства за здраве. Ако се вземет под внимание изложбените успехи – колко клуба избират “развъдчик на годината” по количеството на потомците, които побеждават? Има ли такива клубове, които в действителност изискват развъдчика също така да докаже, че прави всичко възможно, за да обезпечи бъдещето на породата?
Ние можем да нарушим мълчанието, поощрявайки тези, които имат смелост и решимост да говорят за проблемите, да споделят успехите и знанията, вместо да ги отлъчваме. Мълчанието ще бъде нарушено ако всеки купувач на кученце или собственик на женска, отиващ на заплождане, изисква документи, свидетелстващи за провеждането на генетични тестове. Мълчанието ще бъде нарушено, когато ние разберем, че не е достатъчно да се развъждат кучета-победители или да се държат високи цени на кученцата или да имаме мъжко куче производител, което ще се използва петдесет, шестдесет, сто пъти; ние трябва да върнем обратно страстта, с която за първи път сме влезли в породата и настойчиво и упорито да работим с цел в бъдеще количеството на наследствените заболявания да намалява с всяка година.
Ако познавате такива, които развъждат кучета без тестове, запитайте се защо – това може ли да е липса на смелост да открият носители сред своите разплодници? Може ли да е страх от финансови загуби ако направят тестове? Или те действително считат, че техните кучета са безупречни? Или се страхуват да загубят статуса си на “топ-развъдчици”, ако признаят наличието на проблеми над които трябва да работят? Или се страхуват, че ще стане трудно да се развъдят красиви и здрави кучета? Или са загубили любовта, с която са обичали породата в началото на своя път към изложбените успехи? Или, което е тъжно, защото наистина не ги е грижа за това, което те в действителност не виждат?
Разработването на програма за развъждане с използване на научни методи и тестове е трудно и изисква голяма смелост, но надеждата за по-добро бъдеще трябва да ни води към това задължение. Ключът е да сме способни да работим заедно, без да се страхуваме от шушукане или мълчание. Омерта, Кодекса за мълчание може да се разруши ако повечето от нас решат, че вече няма да толерираме мълчанието.
Сиера Милтон, развъдник за курцхаари “Stormsong”
Източник: http://www.caninechronicle.com/features/misc/milton_404.html
Превод: Елена Нейчева, собственик на развъдник “Spotmaniac”, България